Дневник пользователя elasdiq
Не бях те виждал дълго време. Ето,
ти мина днес в посърналата улица.
Над тебе в здрача светеше небето,
а моя тих и скърбен вик не чу ли ти?
Очите ти са сини като някога:
очите ти в мене са се вглеждали
и криновете в здрача се навеждали,
и слушали ни в парка да приказваме.
За мен дали понякога си спомняш?
Не знам това, но аз не те забравих.
Безмълвно, скучно дните преминават
- аз неусетно заживях със спомени.
С кого ще се разхождам вече привечер?
Различен съм от повечето хора.
За стихове кому ли бих говорил?
Къде ще спра,…
* * *
Безшумно тежкото вретено,
което аз държа в ръка,
расте – от мен ли оживено? –
и се налива постепенно
като прииждаща река –
вретено.
Навред е тъмно и студено;
преплетен е светът край мен, но
от мойта собствена ръка;
едно и също, неизменно,
от мен терзано все така,
не мога да го спра с ръка –
вретено.
1909
Винаги се чувствам весела
с теб, лъжеца и фантаста.
Ранна есен е развесила
жълти флагове по бряста.
Бродим в краища притихнали
и ни мъчи разкаяние,
но защо сме се усмихнали
в гороко някакво страдание?
Не потърсихме идилия,
нито безметежно щастие...
Винаги към тебе, милия,
ще изпитвам съпричастие.
1911
С тънка сламка ми пиеш душата.
Знам вкуса й горчив и безцелен.
За молбите не търся отплата.
О, покой мой многонеделен.
Като свършиш, кажи ми. И нека
на душата ми туй да е краят.
Аз ще тръгна по близка пътека
да погледам деца как играят.
Как цъфти над плетища череша
и подвикват зидарите дружно.
Ти любовник ли, брат ли ми беше,
аз не помня - и то е ненужно.
Как е светло и как безприютно,
уморена вървя, скръбнолица...
И мълчат минувачите смутно:
вярно, тя е от вчера вдовица.
1911
И нека бъда пак сама.
И любовта да е измама...
На твоята невеста няма
да пиша тровещи писма.
Но ти й дай добри съвети:
да се зачита в моя стих,
да пази моите портрети -
бъди внимателен жених!
Глупачки! Всякоя цени
съзнанието за победа -
не светла дружеска беседа,
не спомена от нежни дни...
Когато видиш удивен,
че свършват медните монети
на щастието, празен ден
и радости навек отнети -
в среднощния тържествен час
не идвай пак. Не те познавам.
С какво ще ти помогна аз?
От щастие не изцерявам.
1914
Тежи ми ли душата -спокоен роб в съня.Дъгата сутрин задавапочерк-съновидение за деня. Тежи ми ли душата -казва ми нощес глас."Робиня съм аз на мисли",гласът твой се оказва. Тежи ми ли душата -несбъднатото бленование.Нощ досадна пак смути мес вечността ти бледование.M.N.
Стари ракли не отварям,
писма повторно не чета.
Дрехи скъсани не кърпя,
изхабените неща горя.
Увехнали цветя в дома си нямам.
Не вкусвам вчeрашна храна.
Веднъж изстине ли кафето, зная,
ще изгуби своя аромат.
В указателя си нямам номера на бивши,
не пазя спомени от тях.
Не ми тежат носталгии излишни,
в миналото не събирам прах.
Не страдам за отминали приятелства.
Радвам се на тези тук, сега!
Не прощавам изневери и предателства.
Не избирам спомени пред любовта.
Мариян Димитров
И аз, жената, спрях. Сляп бе мракът.
"Не се ли вижда още?" А пред мен,
поднел мъждива свещ, отвърна ти — мъжът:
"Не виждам нийде път, и аз съм заблуден".
И питах тихо аз — без стон, без вик, едвам:
"Очакваш ли го ти, очакваш ли ти там?!"
Повлечена от тебе, тръгнах нанапред.
Загледах с мътен взор — подкрепяш ме с ръка...
Аз отговор не чух; ти беше страшно блед.
Не чаках и ответ — а все вървим така...
И днес не питам аз, вървя до теб без път.
Една подкрепа мен остана — мъжът.
И търсим се до днес от векове сами...
Но колко яко ме притискаш в тоя мрак!
Че…