Не бях те виждал дълго време. Ето,
ти мина днес в посърналата улица.
Над тебе в здрача светеше небето,
а моя тих и скърбен вик не чу ли ти?
Очите ти са сини като някога:
очите ти в мене са се вглеждали
и криновете в здрача се навеждали,
и слушали ни в парка да приказваме.
За мен дали понякога си спомняш?
Не знам това, но аз не те забравих.
Безмълвно, скучно дните преминават
- аз неусетно заживях със спомени.
С кого ще се разхождам вече привечер?
Различен съм от повечето хора.
За стихове кому ли бих говорил?
Къде ще спра, когато ми е сиво?
Когато ми е скръбно и студено?
Ще се опитам да живея сам.
Но радостта, че слънцето над мене е,
ще стигне ли да стопли младостта ми?
lubimo!