Прости ми, че идвам неканен. Нощта е самотна и дълга -

досадна, окъсана скитница, спряла под моята стряха.
При тебе е светло и топло, при мене - студено и тъмно…
Ще хвърлиш ли малка искрица там, дето огньове горяха?

Затворих домът си за гости. И нощем, и денем разчиствам
парчета от чувства съдрани, остатъци пръсната нежност...
Сърцето си здраво залостих. От спомени паля огнище,

броя незарастнали рани и мъртви мечти преподреждам.

Аз също погребах мечтите… Погребах и чувства, и вяра…
Отдавна „Надежда“ е остров, към който изгубих посока -
компасът се счупи в скалите, разбили гемията стара,
в която така безнадеждно след теб се превърна животът.

Ти сам си ориса съдбата... Не аз те направих нещастен.
Залиташе в грешни посоки, раздаваше себе си щедро,
забравил за чувствата святи... Но всичко в живота се плаща.
Не искам пак ласки жестоки, ни старата обич на едро!

Съдбата реши вместо мене… И нищо не мога да върна,
но мога да дам… И да давам през дните, които остават…

От болка сърцето ми стене ( Май, вече е време да тръгваш...),
а стонът му тих заглушава тъй малката дума "прощавам"...

Нравится 1