---

Има празни пространства, празнини, които си стоят така каквото и да направиш, моменти, в които не знаеш кой си, защо живееш и накъде отиваш … Всеки е имал такъв период.
Някой ще си каже ‘На нея пък какво й липсва’
Да .. погледнато реално … нищо, нищо, но само така изглежда.
Твърде дълго продължи периода с празнотата, самотата, съжалението, неоценените хубави моменти … всичко в един момент отива по дяволите и ти сам не знаеш как да го спреш.
Как да спра чувството на самота, как да спра да виждам себе си като чужда, странница, скитаща и търсеща подслон и блага дума?!
Не мога да се справя с това, не мога да съм силна, как да съм силна, сама не мога! Сама срещу света, срещу новото начало на един стар живот, живот, който така жадувам да живея със всичките му недостатъци болки и радости.
А всъщност къде са хубавите моменти, къде остана живота, който мечтаех да живея, живота, който би трябвало да живея... аз ли не го виждам или просто е илюзия, плод на въображението ми, детска мечта ..
Нима пораснах, нима това е … това ли е всичко ? Сам да се справяш, да не търсиш опора, да няма кой да те прегърне просто така.
Омръзна ми от наизустени реплики за това как всичко ще се нареди, как ще дойде денят, в който пак всичко ще е розово, но няма аз знам, че няма!
Изхвърлих на боклука розовите си очила в мига, в който разбрах, че те крият толкова много истини, толкова неща, за които виждайки през тях,съм била сляпа.
Искам да ги върна, но знам че няма смисъл, няма да си променя мнението за хората, които не съм предполагала какви са, няма да върна времето и пак да вярвам, че когато обичаш и те обичат то е завинаги, няма да си легна в топлото легло и да чакам мама да ме целуне за лека нощ, няма да изляза с така наречените си приятели и да се забавлявам, няма да е така! Няма, защото нищо не е така, както изглежда.
Ще срещна някой, който ще ми каже, че ме обича и наистина ще е така, но не за дълго, защото било от внушение или каквото там да е, нищо не трае вечно… ще си лягам сама и ще чакам страхът да ме обземе, да заспя, да се събудя с нежелание и да продължа да сънувам, ще изляза, но не с приятели, а с лицемери, лешояди жадуващи единствено да виждат болката в очите ми и да чакат да направя крачка в страни, за да ме упрекнат.
Ще продължа да имам моменти, в които ще крещя и ще искам всичко да свърши, да дойде краят на това, което носи толкова болка, лъжливите усмивки, по навик да казвам „Обичам те” , да се смея на сила и да плача без сълзи.
Но трябва да продължа да се боря с цената на душевния си покой, с цената на звънливия детски смях, който бе ежедневие, а сега ми е толкова скъп и е цяло чудо, че още го има.
Но ще продължа с едничката надежда, че някога пак ще мога да съм красива, щастлива и обичана истински … дори за миг.

Нравится 3